Западът промени Русия, като бомбардира Югославия
Автор: Тимотей Бордачев, програмен шеф на спорен клуб " Валдай ". Превод: Владислав Наков
Съединени американски щати и Европа върнаха историята в нормалния ѝ ход на принудително разрешаване на противоречията
Агресията против Югославия преди 25 години бележи завършването на „ края на историята “ и един от факторите, които дефинираха по-нататъшното развиване на съветската външна политика. На 24 март 1999 година стартира идната “Студена война ”, както е избрана от писателя Джордж Оруел, който вкарва термина. На 24 март се навършва четвърт век от началото на експанзията на НАТО против Югославия през 1999 година В резултат на 11-седмичната военно-въздушна интервенция на Съединените щати и техните европейски съдружници, броят на военните и цивилните жертви от страна на народа на Югославия възлиза на хиляди хора, голям брой военни и цивилни обекти бяха унищожени и Федерална република Югославия загуби надзор над част от своята суверенна територия. Пред смаяната международна общественост, която единствено няколко години по-рано вярваше, че краят на “Студената война ” може да донесе повсеместен мир и разцвет, се появи Западът, подобен, какъвто е бил през 500-те години на своята грабителска политика към всичко живо. Впечатлението беше не по-малко шокиращо и в Русия - тук мнозина за първи път осъзнаха, че даже страната да има нуклеарно оръжие, сходни способи могат елементарно да бъдат приложени и против нея.
Агресията на НАТО против Югославия стана най-убедителното доказателство за неспособността на Запада да реализира това, което видният историк Едуард Кар дефинира като „ политическа смяна “, т.е. мирното пригаждане на водещите страни към нов баланс на силите. Разполагайки с всички благоприятни условия да реализират триумфа на демократичния международен ред в границите на интернационалното право, Съединени американски щати и Западна Европа още веднъж избраха революционен сюжет за развиване на събитията. Фокусът на който беше потискането на несъгласието, а не желанието за реализиране на единодушие с несъгласните. Така западните страни подписаха смъртната присъда на същия този „ свят, учреден на правила “, в чиято нужда не престават да убеждават всички останали. За Вашингтон офанзивата против беззащитна европейска страна означи края даже на теоретичните опити да стане световен хегемон, а за Западна Европа това означаваше отвод от самостоятелност в международните каузи.
Няколко години преди този момент европейците се опитваха по всевъзможен метод да уверят другите, че краят на борбата със Съюз на съветските социалистически републики ще донесе дълго чакания мир в Европа и тяхното обединяване по своята същина е способно единствено на спокойно разрешаване на разногласия. Оказа се, че това не е по този начин и държавните управления на водещите страни от Европейския съюз – Франция и Германия – доста интензивно подкрепяха Съединени американски щати в бомбардирането на континенталния комшия. Именно френските военновъздушни сили направиха повече полети, с цел да ударят Югославия напролет на 1999 година, в сравнение с даже американските. Европейците елементарно се отхвърлиха от концепцията си за кротичък напредък и под друга форма не можеха да играят независима роля. Подобно развиване не беше напълно неизбежно. Нещо повече, мирният завършек на “Студената война ” се трансформира в неповторим завършек на такава напрегната борба в историята на човечеството. Всички огромни войни от предишното са приключили с нечия победа и нечие проваляне.
В Студената война нямаше спечелили и губещи, което значи, че предпоставките са по-големи от всеки път нов международен ред да не бъде основан въз основата на преобладаващата мощност на дребна група страни. В края на краищата това исторически стана причина за неправда във връзка с ползите на другите и, като разследване, идната обща военна борба. Съединени американски щати и Европа обаче избраха да поемат по най-консервативния път и се оповестиха за спечелили, т.е. върнаха историята в нормалния й ход на принудително разрешаване на несъгласията. Агресията против Югославия бележи завършването на „ края на историята “, провъзгласен от западните журналисти в края на 80-те години. В последна сметка не породиха нови правила на играта - и експанзията още веднъж беше оповестено за най-надеждния метод за решение на политически проблеми. Всичко, което последва бомбардировките на югославските градове, към този момент беше „ завръщането на историята “ в най-неугледната й форма. Останалата част от света взе това под внимание и по-нататъшното им държание се различаваше единствено в личната им оценка за опциите за устояване на западния напън в бъдеще. Някои взеха решение, че са прекомерно слаби, че даже няма късмет за опозиция. Някои, обаче, като Китай и Индия, започнаха подготовка, с цел да бъдат допустимо най-устойчиви на западния напън. През март 1999 година стартира идната " Студена война " в смисъла, който писателят Джордж Оруел вкарва термина и го дефинира - ред, учреден на опълчването на тясна група страни против всички останали страни по света.
Трагедията на Югославия се трансформира в един от най-важните фактори, които дефинираха по-нататъшното развиване на съветската външна политика по минимум три аргументи.
Първо, Русия, неспособна да отбрани сърбите от западната експанзия, разбра, че нейното мнение няма да бъде отчитано даже по най-фундаменталните въпроси. Драматичното послание на президента Борис Елцин в нощта преди бомбардировките на НАТО против Югославия символизира опит за превръщане на хода на историята. Доста неловко, само че си заслужава от позиция на честността със себе си. Обръщането самолета на Евгений Примаков, прелитащ над Атлантическия океан за посещаване в Съединени американски щати, през същата нощ, към този момент беше очевидно предизвикателство към всемогъществото на Запада, което форсира естественото придвижване на историческия развой.
Второ, отношението към мястото на Европа в международната политика претърпя сериозна промяна. Русия обичайно гледа на Запада не като на обединен вътрешен организъм. Векове наред сме били във война със западните страни, само че това постоянно се е случвало в условия на вътрешно разединение. Русия можеше да разчита на сходно разединение след Студената война, когато Европа доста говореше за своята стратегическа автономност и самостоятелна роля в международната политика. Но експанзията на НАТО против Югославия стана решение и деяние на това, което в този момент назоваваме „ групов Запад “, т.е. организъм, споен дружно от едни и същи ползи, полезности и строга блокова дисциплинираност. В това си качество Съединените щати и Европа се опълчиха на останалата част от човечеството, в това число на Русия. Тук нямаше „ едва звено “ и Русия трябваше да стартира да се придвижва към признаването на този факт във външната си политика.
И трето, пристигна разбирането, че Западът е подготвен във всеки един миг да употребява брутална мощ против тези, които са по-слаби, само че дръзват да изразят личното си мнение. За съвсем всички страни по света експанзията против Югославия се трансформира в безапелационно доказателство, че е по-добре да „ бъдат сдържани “ и да одобряват неизбежното зло и принуждение от страна на Съединени американски щати и Европа. В интерес на истината даже Китай, чието посолство в Белград беше унищожено на 7 май 1999 година от американска ракета, избра да си “държи устата затворена ”. Но тогава Пекин имаше потребност от американски вложения и технологии.
В случая с Русия се оказа друго - тук демонстративното пренебрежение на Запада към интернационалното право и суверенитета на народите се трансформира в повратна точка в опитите за „ договаряне “ с нашите исторически съперници. Причината е, че в Русия, заради цивилизационни особености, не можеха да се съгласят с унизителното състояние.
Но Западът, както всички видяха напролет на 1999 година, не предложи други други възможности с изключение на „ оскърбление или война “.
Тогава Русия стартира последователно, първо на психическо, след това на икономическо и военно равнище, да се приготвя за втората опция. И нямаше никакво значение дали след 11 септември 2001 година Русия ще се причисли към Г-7, нови партньорства с Европейския съюз или съдействие със Съединените щати: стратегическият вектор на връзките към този момент беше избран.
Инфо: russiancouncil.ru
